~~ Черно,черно,черно..
Виждах го навсякъде.. Давех се!
Потъвах.. То ме дърпаше надолу.. Грубата му ръка ме опъваше, вече се чувствах безсилна,дали да не се предадях? Струваше ли да се боря срещу по-силен противник? Имаше ли смисъл да се изправям лице в лице с този звяр?
Беше тъмно.. Нямаше никой.. Защо точно сега бех сама? Трябваше да е до мен и да ме обича,но.. Той дори не искаше да чуе за мен.. Мразеше ме.. Аз бях срам,позор.. Наранявах хората,присаждах скръбта в кожата им и източвах любовта от вените им..

Кукли от порцелан.. Наредени една до друга чакат ли чакат.. Белите им безчувствени лица сякаш бяха единствените,които го разбираха.. В сърцата им вече нямаше и болка,само желание за мъст.. Очите им бяха толкова дълбоки.. Вече пътувах-техният свят беше красив,но самотен..
Вървях,вървях..
Небето беше бяло и неестествено,облаците пък катранено черни..
Тревата,дърветата,птиците-всичко беше стъклено..
Огромната бяла кукла ми говореше без думи.. Разбрах я.. Трябваше да го направя.. Не го исках,но краката ми като омагьосани отиваха натам..
Една сълза се търкулна.. Стопли лицето ми.. То беше живо! Не бях единствената! Кората му беше тъмно кафява,а листата наситено зелени-най-красивото растение!
Не можех да повярвам.. Сигурно беше илюзия,с която мозъкът ми искаше да ме заблуди..
Ставах все по-слаба и по-слаба.. Вече не издържах,краката ми поддаваха от тежестта на вината.. Сгрумолясах се на земята,не можех да помръдна..

Всичко започна да се разпада.. Стъклото се чупеше,единствено дървото седеше с мен..

Болката беше непоносима-усещах как милионите забити в плътта ми пърченца,ме убиваха..
Заспах..
Сега около мен танцуваха куклите..
Изглеждаха почти истински,но когато протягах ръка към тях,те изчезваха.. Красотата им беше неповторима..

Изведнъж една от тях се приближи,сграпчи ме и изкрещя: “Събоди се!”.. Но аз не исках,тук ми харесваше-бях спокойна..
Оо,не! Почувствах вкуса на метала дълбоко в сърцето си, дори не можах да видя кое от тези подли същества го стори..
Очите ми се отвориха..
Сега бях сама с дървото.. Всичко наоколо беше черно и празно. Най-досадното беше самотата.. Прегърнах дебелия му дънер и затворих очи.. Допирът с тялото му сгря душата ми..
Но защо? Защо всичко трябваше да свърши така?
Дървото се разпадна в ръцете ми,стана на пясък..
ЗАПОЧНА КОШМАРЪТ МИ!
Пред мен меланхонично се местеше едно въже.. Въже,на което се беше отпуснала мъртва кукла.. От устата й се стичаше струйка кръв..
Болката в сърцето ми се засили..
И бесилото изчезна.. Около мен имаше само черни стени,от които се стичаше кръв.. Стаята започна да се пълни..
Крещях,молех се този ужас да свърши..
Но бях сама.. Него го нямаше сега.. кой щеше да ме спаси?

Вече се давех..
Кръвта неочаквано потъмня до черно.. Това беше мъката на милиардите хорта, които бях наранила..
От дъното се появиха две ръца,които ме сграпчиха здраво и започнаха да ме влекът надолу..
Виждах сълзите в очите на тези, които бях огорчила.. Сега и аз щях да страдам..
Не можех да гледам повече.. Сведох очи надолу..
Не,това не беше истина!
Той ме дърпаше! Любовта ми ме убиваше!
НОЖ?!.. Държах го в ръцете си.. Нямаше какво друго да правя.. Забих го право в сърцето му..
ПОГУБИХ ОБИЧТА!
Той ме пусна и бавно потъна..
А аз? Аз го оставих..
Сега виждах любимата му.. Тя плачеше неутешимо и се молеше на въображаемия су Бог, той да се върне..
Не, тя повече никога нямаше да го почувства,защото той лежеше на дъното с нож в сърцето..
Отново дадох живот на нечия мъка.. За пореден път едно човешко същество страдаше заради мен..
Аз бях същинско чудовище..
Защо ли още съм жива? Може би, за да наранявам и убивам.. Може би.. ~~

Its in bulgarian..
LoL..
But i dont give a fuckin shit that u dont understand it..